5 април

Четвъртък е чудесен за палачинки. Не помня кога и как забърках сместа, като на автопилот - яйца, мляко, брашно, щипка сол, щипка канела, малко захар, ванилия, масло... Сега всичко лежи на плота в кухнята, а двайсетина почти съвършени произведения на кулинарното изкуство се мъдрят в голяма порцеланова чиния. Ако познанството със съседите ми беше двустранно, щях да им ги занеса. По ред причини обаче се ограничава само до присъствието ми като поредна точка в протокола от общото събрание на живущите в блока. Не обичам да готвя за себе си, защото го правя, само когато нещо ми тежи. 

Реших да превърна деня си в една безкрайна сутрин. Четвъртък да бъде неделя. Да ходя без дрехи, с несресана коса, вързана високо с ластика, който иначе нося на китката си. Да полея цветята, да мълча. Да слушам Nirvana Unplugged, в памет на Кърт Кобейн. Да си припомня каква беше мотивацията ми, този път да не я изгубя.

След месец почивка от писането в този блог, разбрах същинската причина така да го ненавиждам. Всяко оплакване неизменно води след себе си поне един човек, който иска да ми помогне, и най-често той е единственият възпрепятстван да го направи. Така се създава тъгата - напълно излишно. Особено когато помощ не е била търсена. Търсенето е вътрешно, лично мое, понякога удостоявано с почести и внимание, друг път ударило в камъка на собствените ми заблуди. Ако четеш този блог, за да разбереш нещо за мен - объркал си. Правилният адрес е... неразкрит.

   

Ден 70

Ами... край. 

Край на писането по задължение. 

Странно носталгично ми става, но обещах на Клаудия да навестявам блога, когато изпитам необходимост. Ще има и от другите сутрини - онези, в които не ти се прави друго, освен да пишеш/се оплакваш. 

Отивам да се радвам на живота и да утешавам гузната си (че не оставам до края) съвест.

Ден 69

Утре стават точно 10 седмици, откакто списвам това нещо. 70 поста. Звучи ми съвсем добре като за край на проекта. Полза от него не виждам. Клаудия ме пита дали се чувствам по-вдъхновена след като съм си изляла негативизма сутрин. Ами не се. Според нейната логика това е мястото, на което да складирам излишъка от оплаквания, лоши мисли, черно, сиво, кално. След това в главата ми трябва да се освободи място само за хубави неща. Само че не става. Лоши мисли се появяват по всяко време, а сутрин всъщност почти липсват.

Днес установих, че една рокля се е изпарила от гардероба ми. Ето, оплаквам се. Страхотна, скъпа, много любима рокля, която съм обличала само веднъж. Само че роклята все така я няма, а на мен ми е все така тъжно. Блогът sucks. Няма логика в него. Клаудия ще ми каже, че е оправдание. Ще свъси русите си вежди и ще поклати глава, но няма да я видя, защото е в слънчева Испания, а аз все още гледам заснежените върхове на Витоша през прозореца. 

Истината е, че не ми се и пише. Така да не ми се пише...

Ден 68

Когато не ти върви, не ти върви.

Кучето ми е изгризало телефона. SIM-картата също. Всичко запланувано за днес се провали. Мразя плановете. Мразя да се прецакват. Вероятно от нерви съм цялата в обриви. Лицето ми прилича на шишарка. Кучето е разходено надлежно в парка, нахранено и спи. Мисля да си купя едно от онези хубави хартиени неща, които редовно разгръщах, преди да им измислят електронните издания, и да седна на най-слънчевото столче в близкото кафе. Фреш ананас и капучино. Слънчево ли казах?! Днес няма слънце. Буквално и преносно. Слънцето спи на милион километри от тук, а аз не знам дали съм му ядосана, дали ме е разочаровал или го обичам твърде много, за да са възможни предните две. Скапан ден.

Ден 67

Ден 67 започна преди 7-8-9 часа с мисълта да не забравя за блога, която впоследствие изчезна някъде сред едно подивяло куче, умрял плъх в парка, навехнато коляно и една неочаквана промяна в обстоятелствата, която смятам, че ще ми се отрази добре. Предложение за работа със стартова дата след три години прозвуча абсурдно в ушите ми, но го приех. Мисля, че бих приела всичко днес. Всичко е за добро.

Ден 66

Ами... Пак забравих за блога. А беше такава хубава сутрин... С такива хубави мисли...